В късна нощ преди година, оглупял над двайсетина
книги, търсех без пощада, вниквах, грабех като щур.
Скръбен, търсех аз пролука в непонятната наука
и таман замахнал с чука къмто бледий абажур,
чух, че някой вънка чука - и на своя абажур
рекох: "Гост да е - абсур!"
Бе декември - мрачно време, как човек да не задреме
пред камината бумтяща след вечеря с конфитюр.
Утро възжелах тогава, то какво ли ми остава,
да ще мъка да минава, мъката ми по Ленур,
що земята я погълна - прелестната ми Ленур.
Да я върне? Ба, абсур.
А през рунните раета на памучните пердета
се цедеше вечер черна като натрошена сгур.
Кобни мисли над стотина ме застигнаха в лавина:
"Oле, туй ще е роднина, някой близък чукундур!
Попрепил навярно, сигур иска тоя чукундур
да го пусна! А-а, абсур."
И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като викнах: "Стига чука! Има на звънеца шнур!
То човек да не посмее да се в сън за миг зарее -
я го хлопане разсее, я пък пълният мехур."
Мълком дръпнах аз вратата със понатежал мехур -
само сняг. Нима? Абсур.
В мрака - тъмен трап - загледан, тръпнех вцепенен и бледен,
сякаш мракът бе вихрушка, а пък аз - трошлив папур.
Мигом хванах аз топора, дето купих от събора,
и го запокитих в двора. Той издаде звън: "Ленур!"
Дръжката, обаче, вместо да прозвънне в тон - "Ленур", -
тихо изтумтя: "Абсур!"
"Как прахосвам вещи скъпи!", мислейки, гребло настъпих.
Този път звукът бе тъп и право по тила - "тупур".
"Кол, отде дошъл - незнайно, рекох, удря тук случайно,
ала в туй место потайно да му връзвам ли кусур?
Вятър го е бутнал, байно, само тоя вятър щур.
Аз да съм? Как не! Абсур.
През завеската пурпурна, заедно с тъмата бурна,
громолящо се изсипа в стаята като кюмюр
Гарванът на мойте прежни дни и спомени метежни,
над диваните безбрежни, върху бюста на Амур -
прелетя и кацна право върху бюста на Амур.
И ни гък. Какъв абсур!
Беше черен като креда или чайник след повреда
(но в поезията бледа този цвят зоват "самур").
Викнах: "Ей, ти, дух от ада, да не си горял на клада?
С тази рошава фасада де се взе? От кой мочур?
Как е твойто кобно име в пъкления ти мочур?
Гракна Гарванът: "Абсур".
Аз наум си рекох: "Бо`зна де се взе таз птица грозна,
в обстановката нервозна да отвръща с каламбур!
Че къде се е видяла птица - черна или бяла -
да се втурне като хала, после хоп - върху Амур.
За какво й е притрябвал баш пък бюстът на Амур?
Пък се казва и Абсур!"
Ала Гарванът сиротен, кацнал върху бюст срамотен
като нота на лист нотен, впери в мене поглед сур.
Този поглед се стовари върху моя без да шари,
та си рекох: "Имах стари панталони от велур.
Утре той ще си отиде, както старият велур."
Гракна Гарванът: "Абсур."
Казвай, птицо некрасива - вещер или самодива, -
без такива-онакива, че съм с разкопчан кобур.
Кат те гледам с тази дреха, дай ми някаква утеха,
че я дяволите взеха мойта прелестна Ленур...
Дай ми, дай ми ти утеха, ил` поне върни Ленур!"
Той програка: "Га, абсур."
"В ада махай се тогава!" - с крясък скочих за разправа.
"Там при огнената лава ще се молиш за чучур!
Свършиха ли се гнездата, та дошъл си от тъмата
да си чистиш тук перата? Марш от бюста на Амур!
Ще се махнеш ли, те питам, ти от бюста на Амур?
Гракна Гарванът: "Абсур!"
Оттогава все така е - мен душата ми ридае,
а пък той клечи, нехае, върху бюста на Амур.
Погледът му - зла порода - стрелка лампата на свода,
тя пък хвърля върху пода сумрачния му контур.
А душата ми от тоя клюнест, сумрачен контур
ще се вдигне ли? Абсур.
Авторизиран превод от англ. Абсурист (Кристин Димитрова
и Владимир Трендафилов), 1992
