Слепота

[aMHE3ua]

Привет, приятели!

 Преди време си мислех относно слепотата. Ужасна е, да, но размишлявах над това коя е по-ужасна:
 Тази, при която си се родил с нея.. не си видял нищо и незнаеш какво си загубил или
 Тази, при която си живял, видял, вкусил и след време при дадени обстоятелства си загубил зрението си?

 И добавка -> как мислите, дали слепците виждат свой си свят?

[runaur]

Определено по-лошо е да се родиш сляп. Никога да не видиш слънцето как изглежда,природата и разкошните и дарове,залеза,морето и всички онези прекрасни гледки които предлага земята.
 Втория вариант също е гаден, но и в двата случая се развива друго сетиво.
 
 И добавка -> как мислите, дали слепците виждат свой си свят?
 В първия случай,напълно е така.

[chimera]

Аз имам известни нарушения в слуха. На някой може да му се стори УЖАСНО, ако не е в състояние да чуе нещо, което останалите чуват. На някой може да му стори УЖАСНО и ако не може види нещо, което другите виждат. А на мен ми се струва УЖАСНО, когато някой започне да разсъждава по този начин.

 От моя гл.т. това, че не чувам всичко, не е нещо лошо, нито е нещо, което следва да буди съжаление или пък да ме прави едва ли не човек второ качество. Аз си харесвам тишината. Харесвам светът си такъв, какъвто той е. В него аз се справям. Както и напълно слепите хора си имат своите начини да се справят. Както аз "чувам" чрез образите, така слепите "виждат" чрез допира и чрез звука. Не е вярно, че слепите не знаят слънцето как изглежда, че не знаят каква е по-точно природата, че не могат да се насладят на прекрасните гледки, които предлага земята. Те си имат своите начини да имат всичко това. И го имат.

 Само онези, които не успявят да усвоят другите начини за възприемане на света (най-вече заради предразсъдъците, налагани от обществото), не се харесват такива, каквито те са.

[tattul]

В Природата винаги има баланс и не на шега ни е сътворила различни. Проблема е по-скоро в нас, в тези които си имаме всичко - слух , зрение, два здрави крака и ръце. Често обаче ни липсва дух, истинска жажда за живот, пълноценна и човешка. Може да притежаваме амбиция, но често е с цената на нещо, за сметка на нещо или на някой. Различните хора ни плашат, дори отвращават - цвета, етническата принадлежност, физически недостатъци и недъзи. Е, вярно не всички сме красиви, както ни се иска и както бихме искали да ни възприеме света, но за мен това е признак на малодушие и комплексираност. Липса на вяра в собствените възможности и липса на обич и уважение към личноста ни. Желанието ни да се развиваме, ни дава старт, възможност да се докоснем до свят, в който да бъдем като слепеца, като човека загубил слуха си. Учи ни как да
 възприемаме различно света и когато постигнем някакъв напредък, разбираме, че тези хора никак не са безпомощни както си мислим ние. И че ъзприемат света по различен и доста по-богат на емоции начин. Единственото, от което се нуждаят е от нашата искренна толерантност и разбиране. В замяна може да видим и да усетим техния свят, да ни научат как да възприемаме света като тях. В крайна сметка тук с техниките се учим и на това - усет, допир, тишина ...
 Изпитваме човещина, само ако живее такъв човек в къщата ни, ако е част от семейството. Дори и тогава сме изпълнени със съжаление и страх....Преди години се запознах с една докторка, която се грижеше за дъщеря си, която беше на 25 години и страдаше от детски паралич, в следствие на ваксина. Нарушени зрителни и говорни способности и тяло изгърбено и деформирано, но това което ме изуми, беше усмивката на лицата и на двете. Момичето обръщаше глава към слънцето и се усмихаше. Майката буташе количката на дъщеря си, горда, че има такава смела дъщеря, която нито миг не се предава. ТЯ нямаше умствени увреждания. Всеки малък успех за тях беше празник. Тези двете, никой не смееше да ги отмине, без да ги поздрави. Те носеха сила и красота в себе си. А дъщеря ми, която нямаше година, умираше от кеф да си играе с каката и да си гукат заедно двете. Тя не виждаше, деформациите в нея, усещаше само любовта. Тези двете, майка и дъщеря, бяха първите ми учители по човечност и ще ги помня докато съм жива.

[pipilota]

Слепите имат силно развито шесто чувство.Имах съседче сляпо/днес е известен адвокат/часове в игри прекарахме.Десет години по късно на автогара Подуяне в София някои ме вика по име.Когато се обърнах видях Краси.Беше ме познал по гласа ми 10 год, след последната ни среща.

[coolest]

Neindificiran, чудя ти се още колко профила ще създадеш

[water]

Ами това са особености на хората - светът е шарен. Преди се чудех защо е така - защо има слепи,инвалиди,психично болни,физически болни и от друга страна здрави -струваше ми се много несправедливо. Защо някой се тръшка,че неможе да си купи обувки, а до него минава човек в инвалидна количка ...всеки с дерта си и на различен етап от развитието си - мисля,че има връзка между характера, съдбата и заболяванията и понякога е достатъчно човек да промени възгледите, начина си на мислене,отношението си към хора или ситуация и може да промени съдбата си или да се излекува от дадено заболяване - стига обаче да знае точно къде да насочи усилията си...

[weezyyyy]

Баща ми е с около 75-80% нарушено зрение от както се е родил и е супер гадно да виждаш всички прекрасни неща, а баща ти не. Просто неговото е по рождение, предадено от баща му, моят дядо (Бог да го прости), който също беше със същият проблем. Но когато ти е писано дадено нещо да ти се случи, няма как да ''избягаш''...

[Цеци_Вихронрав]

weezyyyy, в нашия град има клуб на слепите и понеже имам приятели сред тях са ме канили на сбирки. Вярно,че са лишени от зрение, но пък са развили други свои сетива и животът им е пълноценен и красив. Няма значение дали имаш или нямаш какъвто и да било недъг, ако искаш да видиш красотата около себе си, винаги ще намериш начин.

[Delta]

Имах колежка, на която и двамата родители бяха слепи. Майка и на 100%, а баща и май различаваше светло от тъмно и много неясни фигури. Не знам причината. Колежката ми си беше съвсем наред със зрението... е, носеше очила, но то кой не носи днес
 Та тези родители не знам дали по рождение бяха такива или са ослепели като деца... не съм разпитвала. Но се намират двамата, женят се, раждат си две деца (колежката ми имаше сестра) и си ги гледат сами. После майката помагаше на колежката ми, когато и тя роди. Изпитвах някакво възхищение към  тези хора... от факта, че са лишени от важно сетиво, а се справят не по-зле от мен примерно.

 Имам позната с четири момичета, едното е детска церебрална парализа. Тая жена един път не я чух да се оплаква. Винаги усмихната, бойна... хубаво ми е да разговарям с нея, защото тя не ме кара да се чувствам неудобно то факта, че детето и е с недъг, а моите са здрави. Говорим си нормално за проблема, понеже рядко я виждам, питам я до къде са стигнали, напредват ли с вървенето... но разговорите протичат съвсем естествено, все едно си говорим за контролното на децата в училище.

 Имам и съученичка с момче с подобен проблем. И тя ходи с вдигната глава и не се срамува от заболяването на детето си. Сега дядото го води в групата за народни танци, където играе дъщеря ми... опитват се да го социализират (той има физически проблем, умствено е добре, разбира и осъзнава всичко, малко му е трудно да говори, но му се разбира), ходи в нормално училище и децата също го възприемат като естествена част от средата.

[Libra777]

Няма как да съм сигурна дали е по-лошо да се родиш сляп или да изгубиш зрението си в някакъв етап от живота, но си мисля, че второто е по-тежко. Все пак е доста болезнено да изгубиш завинаги нещо, което някога си имал и си приемал за даденост, докато ако не си имал нещо, нямаш причина да страдаш, че си го "загубил" - реално не си.