Нормално ли е да се появява чувство на самота, докато си заобиколен постоянно от хора? А да усещаш липса на общуване сред множество от разговори; да имаш чувството, че говориш много, без да си казал нищо?
Според мен чувството на самотност е да не се чувстваш обичан, да нямаш с кого да споделиш, да си останал без близки и приятели.
Е при мен някак не се получава това със самотността. Дори когато съм сама или сред много хора, но отчуждена не ми се случва да се чувствам самотна. Сигурно съм невероятна късметлийка, но винаги съм се чувствала обичана. Като дете никога майка ми не ми е казвала "Ако не направиш нещо си, няма да те обичам.", а казваше "Много те обичам и понеже искам да си най-добрата, ще те накажа за грешката.". Съответно аз във всеки един момент зная, че мама ме обича. Имам и приятели с които сме били и в хубаво и в лошо и се обичаме и се подкрепяме. Имам и най-прекрасния брат на света и съм щастлива, че никога не сме стигали до кавги за имоти както напоследък повсеместно се изпокарват братя и сестри. И не мислете, че няма какво да делим - има. Просто си сядаме двамата и се разбираме и не на принципа да е по равно, а на принципа кой има по-голяма нужда. Имам и син който и да няма амбициите да следва и да блести със постижения успях да възпитам и да направя добър и отговорен човек и връзката помежду ни е силна.
Но да се върна на темата. Никога не съм се чувствала самотна, просто защото знам, че на един телефон разстояние са близките ми.
Но често съм се чувствала сама сред много хора. Особено когато съм в компания в която се говори само за шопинг, материални придобивки, коли, пари и клюкарлък. Е в такива моменти стоя, гледам и се чудя, аз какво по дяволите правя тук??? Направо си се чувствам как се изолирам от такива хора и физически съм там, а духът ми броди другаде. Като по-млада не можех да го прикривам и директно грабвах някоя книга, та бяха стигнали до там да ми обещаят всички книги които поискам, но да си ги чета в къщи, а не на купона. Сега вече не показвам , че ама хич ме няма там, но продължавам са се чувствам сама и отчуждена в такава среда.
Като изпадна в депресия започвам да се чувствам самотна, но тогава... Тогава близките ми почват да звънят един през друг (сякаш имат антенки и разбират, че потъвам в дупка) и депресията ми отива по дяволите, защото депресията бяга от хора които се чувстват обичани.
Или пък графикът ти да е препълнен, почти да нямаш свободна врене... А да имаш чувството, че нищо не правиш и да ти е празно, монотонно, скучно...
Тея двете при мен вървят заедно. Има моменти когато от ангажименти просто не ми остава време за мене си. Да почета, да си направя поредното бижу, да отделя време за някоя практика или просто да блея в тавана и да помечтая. И в такива моменти не ми е скучно, а досадно. Монотонно и досадно.
