Мотивация

[Libra777]

Здравейте, форумци 


Long story short - Либра я записаха да участва в световно първенство по карате, което ще се проведе след по-малко от два месеца. Иначе казано, няма измъкване.
Понеже съм примерна и послушна, си тренирам сериозно по два пъти на ден, за да се подготвя. Проблемът не опира до липса на дисциплина, отговорност и навици, а чисто и просто до вътрешното желание - онази искрица, която те държи нажежен по пътя към постигането на нещо много желано, или думичката, с която повечето хора оправдават мързела си - мотивация. При мен тя просто липса. Абсолютно малодушна съм, абсолютно ми е все тая как ще се класирам, а идеята за праволинейната супер целенасочена подготовка ми навява едно такова досадно, неприятно чувство. Малко като да отивам на час по математика. Отнема ми удоволствието от карате. По принцип обожавам тренировките, а сега го правя единствено по задължение.


Таа, с тази нагласа, колкото и много да тренирам, нямам равни шансове с някого, който влага сърцето и душата си в подготовката за това първенство. Аз просто не съм от тези състезателни натури, които обичат да надминават другите; важно ми е всеки ден да съм израстнала спрямо вчерашната версия на себе си и изоообщо не ме мотивират някакви медали и световни титли. А в случая изобщо нямам правото да мисля по този начин, тъй като в мен се наливат време, пари, очаквания... И може да се каже, че бъдещето ми зависи от това състезание.


Към вас се обръщам по въпроса с промяната на нагласата. Как мога да подходя, за да си "хакна" психиката и искрено, от сърце да поискам да се състезавам и класирам първа? Предполагам и се надявам, че имате идеи. 

[chimera]

Очаквай скоро да се включа с отговор. 

[feniks75]

 Дейността,мотивацията се ръководи от вътрешни причини и, осъзнавайки обективното състояние на нещата.  По правило се обръщаме към няколко неща: житейски постижения и позиция в обществото. Всичко започва със самосъзнанието. Границите съществуват само там, където ние сами им определим място.
За постижения и резултати, по-значими от задоволяването на жизнените потребности, си струва да разширите границите на съзнанието и да разрушите бариерата, създадена от самото себе си (съзнанието) между себе си и заобикалящата реалност. Веднага щом това се случи, всички ресурси на света ще бъдат достъпни за вас и всичко, което остава, е да протегнете ръка и да ги вземете в достатъчни количества за себе си. Възможността за създаване в информационното и физическото пространство зависи преди всичко от вътрешните ограничения.
Меньшикова Ксения

[Libra777]

Благодаря ти за включването, Феникс 
Предполагам, че за умните във форума постът ти е практически полезен, но аз съм руса и докато смеля всичко казано, изгубвам връзката съзнание-сетива. Или с други думи, разбрах те, ама нямам идея на практика как става 

[chimera]

Да се доредя и аз да пиша. Търсиш нещо, което имаш. Или не се изразяваш правилно. Но ти мотивация имаш. Повярвай ми, човек, който няма мотивация, в никакъв случай няма да прояви старание да тренира. Или изобщо няма да тренира, или ще тренира колкото да отбие номера.

Сега друг е въпросът, ако търсиш начин да ти харесва. Харесването и мотивацията са две доста различни неща. Докато е възможно да се мотивира даден човек да свърши нещо, то съвсем не така стои въпросът с харесването.

Например, много хора искат да си останат днес цял ден у дома и да вършат фигурно лежане, а на работа да идат примерно чак утре или пък защо не, след две седмици, но вместо това стават и отиват на работа. А фигурното лежане се отлага за по-натам. Нищо, че фигурното лежане е приятно и се харесва. А работата да речем, че се мрази.

Харесването е специфично чувство. Да, човекът е отишъл на работа (намерил си е мотив да отиде). Ама дали може да си хареса работата, ако я мрази (решихме, че ще я мрази)? Или иначе казано, защо трябва да си харесва работата, ако я мрази? Не е ли по-добре да я смени с друга?

Или пък работата да му е безразлична. Ден да мине, друг да дойде. Може ли такъв човек зорлем да се накара да си захареса работата? А трябва ли да я харесва зорлем? Или пак опираме до въпроса- защо му е тази работа, ако това е положението?

И тъй. Имаш мотивация. Имаш дисциплина. Стягаш се и правиш тренировки. Имаш проблем- това е спряло да бъде твоето нещо. Явно. Сега имаш да помислиш как ще продължиш от тук натам.

Можеш да продължиш като до сега. Имаш дисциплина, имаш и останалото, което ти е нужно, за да си успешна. Вероятността да си успешна е голяма, защото 99% от успеха е труд, а 0.0001% е кефът от занимавката. Разбира се, кефът е важна съставна, но и без него се напредва чудесно.

Или можеш да седнеш и да си направиш една равносметка това ли е, което искаш. Ако не е това, което искаш, тогава защо си го причиняваш зорлем? Да си помислиш за други неща, друг път, други цели. Такива цели, които ще са ти по сърце и те правят натурално щастлива, а не цели, които ще те правят "щастлива" по зор.

Изборът гледаш да е само твой, защото така е редно.

[Libra777]

Благодаря, Химера! 
Карате си е моето любимо нещо, да. Винаги ще бъде, аз винаги ще бъда каратист. Имам проблем с тези проклети състезания, на които ходя зорлем... Но без тях на този етап не може.
Таа, налягам си парцалите, стягам се за световното и се надявам да се класирам добре, за да ме оставят след това да поема малко въздух 

[Libra777]

Мисля, че намерих отговора на въпроса си.


Възможно е да заобичаш определен процес, ако схванеш смисъла, философията, същността му. Без да погледнеш на него задълбочено и без да се опиташ да обхванеш всичките му аспекти, ще продължиш да виждаш само негативите. Създаваш бариера между себе си и него, слагаш го в графа "лошо" и всичко свързано с него ти носи кофти усещания.
Ако гледаш като кон с капаци на даден проблем и отказваш да възприемаш нова информация, а си знаеш своето, мнението ти няма как да се промени.
...
Не стигнах сама до отговора. Бил е под носа ми през цялото време, но ми е трябвало побутване от друг човек, от друга ситуация, която практически няма нищо общо с карате. Разпознах модела, процеса, видях, че начинът за промяна е абсолютно същият.