Реших да ви споделя нещо, което ме тормози, с надеждата да дадете някакъв съвет.
Най-добрата ми приятелка спря да пише и на мен ми е доста мъчно от този факт и не знам какво да правя. Това накратко. Естествено, ще трябва малко контекст.
Миналата година тя замина да работи в Англия, тъй като върло отказваше да си намери работа в България и да се установи тук. Важно е да се спомене, че с нея се познаваме откакто съществувам - тоест цели 22 години. Бяхме в една гимназия, след това и в същия университет. През годините винаги сме съумявали да поддържаме връзка и да си останем близки. Съответно продължавахме да се чуваме и виждаме дори когато се премести да работи в чужбина. Там тя си намери приятел и най-нормалното нещо бе да започне да му обръща повече внимание, отколкото на мен, но комуникацията ни продължи постарому. Когато казвам „комуникация“, не си мислете, че 24/7 сме висяли на телефоните, за да си чатим. Пишехме си през деня, ама общо взето в някакъв свободен прозорец. Аз същевременно започнах магистърската си програма и също бях доста заета. Но и двете полагахме усилия да си говорим горе-долу редовно (отвисях по летищата, за да има кой да я посреща, когато се прибираше). Няма да лъжа, тя пишеше повече и по-често, но пък моите сесии покриваха по 20 изпита, при което нямаше как да съм на разположение постоянно и тя го знаеше. Не че не се дразнеше от време на време, но аз се опитвах да ѝ обясня, че това е най-доброто, на което съм способна. Следователно с частични сдърпвания ние все пак продължавахме да си говорим.
Лятото дойде, сесията ме удари - то не бяха курсови, то не бяха преводи, то не бяха чудеса; намерих си работа; готвех се за един интензивен курс за сертификат, който трябваше да карам през август; направих много нови запознанства, които за съжаление трябваше да прекратя, тъй като не издържах на напрежението, което ми носеше отсрещната нужда за комуникация и изискванията да излизам всяка седмица напред-назад по улиците на София. И въпреки това аз все пак отделях време да я чуя, да разбера как е, какво прави, къде е ходила, с кого е ходила, как си е изкарала и т.н. Докато тя изведнъж не спря да отговоря. Първата седмица без отговор ми дойде като глътка свеж въздух. На втората започнах да се чудя какво се случва, но тъй като бях твърде заета, реших да не си го слагам на сърце. На четвъртата вече започнах да се притеснявам дали е добре, да не би нещо да се е случило. Тя тогава ми писа и аз искрено се зарадвах, че всичко е наред с нея и че в крайна сметка не се сърди за нещо. Разменихме си две-три съобщения и започна голямото затишие. Вече месец и половина не е писала нищо, аз периодично ѝ пращам някакви неща с надеждата, че ще се сети да отговори, но нищо.
Дилемата ми е дали да продължавам да я търся и да „искам“ обяснение защо не пише, или просто да приема факта, че нещата приключват тук.
Хората навлизат в различни етапи от животите си и няма как да очаквам, че комуникацията ни ще е същата, както преди 5 години. Но очаквам интерес и към моята персона - да провери добре ли съм, да се поинтересува какво се случва в живота ми. Нещо нормално за дългогодишни приятелства.
Обичам си я и ми липсва - това е причината все още да ѝ пиша от време на време; да давам шансове да поправи динамиката помежду ни. Но както я обичам, мога никога повече да не се свържа с нея, ако се реша. А не искам да се стига до там, защото знам, че няма да погледна този скъп за мен човек отново, независимо колко много го обичам и ми липсва. Неуважението и липсата на какъвто и да е интерес към мен и начина, по който действията ѝ ме карат да се чувствам, ще ме откажат завинаги. Не смятам, че си струва да се бориш дадени хора да останат в живота ти, когато те нямат такова желание. Дори когато си прекарал целия си живот с тях. Нито смятам да доказвам „важността си“, за да получа нормално отношение в замяна.
