В Природата винаги има баланс и не на шега ни е сътворила различни. Проблема е по-скоро в нас, в тези които си имаме всичко - слух , зрение, два здрави крака и ръце. Често обаче ни липсва дух, истинска жажда за живот, пълноценна и човешка. Може да притежаваме амбиция, но често е с цената на нещо, за сметка на нещо или на някой. Различните хора ни плашат, дори отвращават - цвета, етническата принадлежност, физически недостатъци и недъзи. Е, вярно не всички сме красиви, както ни се иска и както бихме искали да ни възприеме света, но за мен това е признак на малодушие и комплексираност. Липса на вяра в собствените възможности и липса на обич и уважение към личноста ни. Желанието ни да се развиваме, ни дава старт, възможност да се докоснем до свят, в който да бъдем като слепеца, като човека загубил слуха си. Учи ни как да
възприемаме различно света и когато постигнем някакъв напредък, разбираме, че тези хора никак не са безпомощни както си мислим ние. И че ъзприемат света по различен и доста по-богат на емоции начин. Единственото, от което се нуждаят е от нашата искренна толерантност и разбиране. В замяна може да видим и да усетим техния свят, да ни научат как да възприемаме света като тях. В крайна сметка тук с техниките се учим и на това - усет, допир, тишина ...
Изпитваме човещина, само ако живее такъв човек в къщата ни, ако е част от семейството. Дори и тогава сме изпълнени със съжаление и страх....Преди години се запознах с една докторка, която се грижеше за дъщеря си, която беше на 25 години и страдаше от детски паралич, в следствие на ваксина. Нарушени зрителни и говорни способности и тяло изгърбено и деформирано, но това което ме изуми, беше усмивката на лицата и на двете. Момичето обръщаше глава към слънцето и се усмихаше. Майката буташе количката на дъщеря си, горда, че има такава смела дъщеря, която нито миг не се предава. ТЯ нямаше умствени увреждания. Всеки малък успех за тях беше празник. Тези двете, никой не смееше да ги отмине, без да ги поздрави. Те носеха сила и красота в себе си. А дъщеря ми, която нямаше година, умираше от кеф да си играе с каката и да си гукат заедно двете. Тя не виждаше, деформациите в нея, усещаше само любовта. Тези двете, майка и дъщеря, бяха първите ми учители по човечност и ще ги помня докато съм жива.